Една старица, седнала на пътя, продаваше чорапи и шалове. Колите минаваха покрай нея, но никоя не спря. Вечерта се забавяше, но тя не искаше да си тръгва — не беше продала нищо. Изведнъж до нея спря голяма черна кола и от нея излезе мъж на около 40 години.
Той държеше голям портфейл. Мъжът се приближи до старицата и я попита: — За колко продавате носните си кърпички? — За 50, но ще ви ги дам за 40. — Защо са толкова евтини? Те са ръчна изработка! -Аз ще взема чорапите и шаловете. Но по 50 броя от всеки.
Ще ги дам на всички мои колеги и приятели. Между другото, живееш ли далече? — Не, сине. Точно зад ъгъла. — Тогава аз ще те заведа там. Беше се стъмнило и доколкото можех да видя, нямаше улично осветление. Мъжът сложи баба си на предната седалка, закопча й колана, включи отоплението и потеглиха, като си говореха по пътя.
— Къде живеят децата ви? Отишли ли са да превземат столицата? — Не, внучките ми. Те са в рая от 20 години. Съпругът ми също почина, вкъщи има само снимки. Вече съм над 80 години, но все още ходя на гроба им всяка вечер. По цяла нощ плета чорапи и шалове, а през деня ги продавам тук.
Докато слушаше, мъжът за миг се пренесе в детството си. Спомнил си баба си, която му готвела вкусна елда — защото нямали пари за друго — четяла му приказки, прегръщала го и си лягала… -О, това е, там сме. Ще го взема отук нататък. Благодаря ви много…
